неделя, 30 април 2017 г.

ПОЖАРНИКАРЯ



Автор: Джо Хил
Издател: Ибис
Година: 2017
Брой стр: 704
Преводач: Коста Сивов
Цена: 19.90 лв (мека корица), 24.90 лв (твърда корица)

Знаете, бях обещал вече да пускам разказчета на блога, но изминаха 3 седмици без някой да ми изпрати и в тази насока реших извънредно да пусна ревю. А книгата, която ще ревюирам мисля, че си заслужава отвсякъде.

Романът е най-новото произведение на Джоузеф Хилстрьом Кинг, сина на Стивън Кинг, пишещ под псевдонима Джо Хил и смея да заявя, най-доброто, което съм чел от него досега. Кутия с форма на сърце и Рога несъмнено бяха готини, добри книги, ала "Пожарникаря" определено е нещо по-хубаво и доказателство, че Джо Хил става все по-добър с всяка следваща книга.

Накратко за сюжета - появил се е чудовищен вирус, наричан разговорно "драконовата люспа". Заразените биват покрити с нещо като красиви татуси, ала рано или късно се самовъзпламеняват и умират. В света е лудница, антиутопия и чудо. Никой не знае откъде се е появил вирусът - ИДИЛ, Русия, нещо друго. Няма лек, никой не е имунизиран.

Главните герои са медицинската сестра Харпър и Джон Рукууд, наричан Пожарникаря - научил се да контролира огъня в себе си и да живее с него, овладявайки тайната му. Животът, призванието на двамата е да помагат на хората и да се опитат да спасят колкото се може повече - както и от крематорните отряди (шайка изроди, отстрелващи заразените), така и от други опасности.

Много ми хареса, че Джо Хил започва сериозно да се доближава до стила на татко си, споменати са много неща, свързани с книги на Кинг-старши, както и неща, които харесва и употребява и той. Включително и неща, които хейти. Героите са ярки, живи, читателят се чувства съпричастен с тях - злодеите също не са за изтърване. Няколко цитата от книжката, за да добиете горе-долу представа:

Смъртта е несправедлива за книжните наркомани.

Снаха й бе ужасна личност - тя харесваше да бъде майка, защото това й осигуряваше дете и съпруг, които да тормози.

Най-лошото, което видях от Харолд бе как сере и използва страниците на една книга от библиотеката за тоалетна хартия. Оказа се, че книгата е "Сърцето е самотен ловец", единственият ни екземпляр. Ако знаех какво смята да прави с него, щях да му дам "Атлас изправи рамене".

Животът й беше показал, че е много трудно да предложиш на един мъж обич и доброта, без да го оставиш с впечатлението, че също така му предлагаш секс.


Научната обосновка на заразата, начинът на предаване, физиологичните реакции, всичко свързано с това - Джо Хил се е подковал сериозно, чел е и е използвал източници - без да става досаден и назидателен, създава усещане за достоверност. Постапокалиптичната картина, хората, озверели от злоба, глад и лишения, превръщащи се в изроди, задъханите екшън-сцени... Ще останете доволни. Книгата е солидна, 700 стр, но се чете бързо и като се замисля, не знам просто откъде би могло да се реже, за да се направи по-компактна. От това романът само би загубил.

Ще успеят ли да спасят света, или поне себе си? Ще достигнат ли обетованата земя? Ще научите, след като прочетете "Пожарникаря".

петък, 7 април 2017 г.

ПЕСЕНТА НА НОЩТА



Дойде колкото можеше по-бързо. Когато влезе в селото, конят му се беше запенил, а краката му трепереха от умора. Ловецът скочи от седлото и хвърли юздите на притичалото циганче. Огледа се – площадът бе малък и прашен. Вляво от него се отвори врата – присви очи и огледа излезлите от кръчмата. Табелата й на верига, носеща името „При козодоя”, изскърца. Тръгна към тримата старци, които го приближаваха. Ръката му се отпусна небрежно над левия хълбок, където висеше оръжието му. Видя как старците трепнаха – движението му бе недвусмислено, заплашително.
- Ние те извикахме, ловецо! – излезе единия напред.
Той не му отвърна. Приближи се и изпитателно огледа опърпаното му облекло.
- Ние сме бедно село в беден край... – смутолеви другия – нямаме много. Аз съм старейшината и ...
- Как ще платите? – рязко го прекъсна ловеца.
- Ами... – старецът пристъпи нервно от десния на левия крак.
Той се обърна и тръгна към коня си.
- Хей, чакай, чакай....
Ботушите му потъваха в праха на площада почти безшумно.
- Събрахме парите!
Закова на място и се обърна. Бавно се върна при тях.
- Погрижете се за коня ми. Сега ще ям, а след вечеря ще ми разкажете какъв е проблема.
- Добре, добре. Заповядай! – тримата започнаха да му се кланят и да му сочат вратата на „При козодоя”.
Ловецът влезе. Помещението бе голо – само две маси, голяма незапалена камина и тезгях, зад който стоеше плешив мъж, тежащ колкото коня, с който дойде. Фанърд се протегна и седна на най-отдалечения стол с лице към вратата. От дясната му страна остана тезгяха с кръчмаря.
- Месо и вино! – изръмжа ясно и силно към разтреперания мъж.
Бръкна в джоба на ризата си и извади три цигари, които бе свил по-рано през деня. Нареди ги на масата, после щракна запалка и запали едната. След малко пред него се озова голяма глинена чиния с димящо парче месо, както и кана вино с една пръстена чаша. Фанърд не докосна чашата. Надигна направо каната. Пи дълго. Виното беше гадно, но след дългия път му се струваше като еликсир. След последната глътка плю шумно на пода и се нахвърли на месото. Приключи с яденето, точно когато вратата на кръчмата се отвори и вътре влязоха тримата старци, които го посрещнаха. Нямаше ли други хора тук, помисли си ловеца. От друга страна, колкото по-бързо се захване с работата, толкова по-рано щеше да приключи.
- Какъв е проблемът? – попита ги, палейки втората от трите цигари. Не ги покани да седнат при него.
- Ами... Не знаем. Имаме малка църква на края на селото, където започват гробищата....
- Чудесно! Да не искате да ви бия камбаната! – заяде се Фанърд, който бе атеист.
- Ами, не...То... Проблема е, че ...
- Ако до десет секунди не ми кажете какво искате от мен, яхам Вихър и си отивам.
Фанърд стана от стола и хвърли цигарата на пода. Смачка я с ток и се запъти към вратата.
- Някой яде труповете!
Ловецът се обърна към кръчмаря. Явно имаше по-големи топки, отколкото очакваше. Старците бяха смутени.
- Яде труповете?
- Да – намеси се старейшината. – Напоследък имаме висока смъртност. Лоши условия... Хората умират. Оставяме ги в църквата, където попа ги опява, а на следващия ден ги погребваме. Но през нощта някой яде от тях.
- Защо седят по цяла нощ? Смрад ли създавате?
- Ами не можем толкова бързо да копаем. Нямаме гробокопачи.
- Явно сте закъсали повече, отколкото изглежда.
- Ами не ни е лесно.
- Заведете ме в църквата!
Кръчмаря излезе иззад тезгяха и се поклони едва-едва. Фанърд си даде сметка, че не е от неуважение, а защото шкембето му бе твърде голямо, за да бъде сгънато.
Когато стъпиха на селския площад, луната бе вече изгряла. Сенките на ниските едноетажни къщи се криеха сред дърветата. Ако не беше кучешкият лай, човек можеше да мине през селото без да разбере. Фанърд се оглеждаше, а лявата му ръка отново бе отпусната над хълбока му, където висеше пистолетния арбалет. Скоро крачките на дебелия кръчмар се насочиха към една тясна улица, от чиито две страни имаше тесни дворове и каменни къщи. След стотина разкрача ловецът видя църквата, чиято камбанария се издигаше над околните дървета и се открояваше на фона черното небе. Водачът му спря пред вратата и се обърна:
- Аз съм до тук. Не ми се влиза вътре по тъмно.
Усмивката на Фанърд остана скрита в тъмнината. Отвори тежката букова врата и чу как стъпките оттекват в стените. Горяха свещи.
- Има ли някой?
Направи още две крачки. Видя маса, на която бе сложен ковчег. Приближи се и надникна. Усети лека миризма на разложение. Очите му се плъзнаха по тялото на сбръчкана старица. Лежеше със скръстени ръце, а върху тях бяха положени цветя. Отдавна не бе виждал толкова цветя в Отровените земи. Не забеляза следи от ухапвания по откритите части на тялото. Повъртя се малко вътре, но освен прашасала дамаджана с вино, друго не привлече вниманието му. Излезе от църквата и за негова изненада кръчмаря стоеше отпред.
- Мислех, че си духнал отдавна.
- Не съм. Чакам те.
- Донеси ми едно одеяло. Тази нощ ще спя тук.
Кръчмаря се ококори. После тръгна обратно към селото.
Фанърд влезе, колкото да вземе дамаджаната, седна на прага, сви си цигара и отпи от виното, което се оказа много по-добро от онова, което му сервираха в кръчмата. Имаше тежък мирис на подправки и леко тръпчив вкус. Тежко вино. Като за гробище.
След половин час Дебелия се върна и му подаде вързоп.
- Ами .. лека нощ! – смутолеви и си тръгна
- Моята ще е лека – засмя се Фанърд. Допуши цигарата и влезе в църквата.
Огледа се и избра да се настани в ъгъла до врата, откъдето се виждаше ковчега. Хвърли одеялото на земята и отиде да запали още свещи. Трябваше да има по-добра видимост. Още повече, че виното наистина бе тежко. След като прецени, че е готов седна на постелята. Сложи пистолет-арбалета до себе си, за да е в готовност. Опря тънкия си меч, който наричаше просто Острие на стената от дясната си страна. Отпи от виното и се облегна. Притвори очи, но зорко следеше масата с ковчега. Минаха няколко минути, после час. Два. Клепките му натежаха и той затвори очи. Ослушваше се. Чу мишки на тавана. После навън се обади бухал.
Внезапно изпука съчка. Резкия звук го накара да погледне изпод притворените клепки. Видя как вратата се отваря и се промъква тъмна сянка. Чуваше се тихо шушукане, сякаш сянката си говореше сама. После се приближи безшумно до ковчега. Ловеца се надигна стиснал в ръка Острие. Дребната сянка пъргаво скочи в ковчега и възседна трупа. Наведе се и се чу хрущене. Когато се изправи Фанърд видя да виси от устата ѝ месо и да се стича кръв. Той извика и се хвърли напред, замахвайки с меча. Очакваше всичко, но не и домовик – трупоядец. Не беше се сблъсквал до сега с такъв. Домовикът усети движението зад себе си и се наведе напред, избягвайки косия удар. После се хвърли към противоположната страна на ковчега. Стъпи на земята и погледна Фанърд. Озъби се. От устата му капеше кръв. Очите му горяха в червено. Цялото му тяло, което беше високо на половина на ръста на нормално сложен човек, бе покрито с дълги косми, слабо и приведено напред. Пръстите му бяха криви и завършваха със заострени и извити нокти, а ушите стърчаха отстрани на главата като на прилеп. Фанърд се хвърли в невероятен скок над ковчега с тялото, но домовика бе изключително пъргав. Шмугна се под масата и изчезна през вратата. Ловецът изпсува. Избърса чело и погледна трупа. Цялото лице на възрастната жена бе отхапано. Под кървавата маса се беелеха кости.
- Мамка му!
Залости вратата на църквата и легна в постелята си. Утре щеше да го хване.

Събуди го драскане. Всяка една жила в тялото му се изопна от напрежение. Скочи за секунда, държейки в лявата си ръка арбалета, а в дясната Острието. Вратата се отвори. Фанърд се хвърли напред и опря жадната стомана на гърлото на влезлия.
Момичето, което бе притиснал на входа на църквата извика уплашено.
- Коя си ти?
- Аз.. аз.... аз...идвам при баба....
Фанърд се усмихна. Днес явно щяха да погребват старицата. После се сети за домовика-трупояд.
- Мисля, че е по-добре да затворя капака на ковчега.
- Защо? Какво е станало?
Ловецът пусна момичето и му заповяда да не мърда от врата. После отиде и закова капака на ковчега. Разказа ѝ за нощта и срещата с изчадието. Когато приключи и се обърна видя, че момичето се е свлякло и захлупило лице. „Милата ми баба, милата ми баба”, нареждаше то и плачеше. Фанърд се смути. Не знаеше какво да каже или направи. Знаеше само как да върти меч и да стреля. Приближи се до нея и тромаво сложи ръка на рамото ѝ. Изненада се, когато тя стана и се сгуши в него. Тялото ѝ се тресеше от хрипове. Погали косата ѝ и я изведе от църквата. За негово облекчение видя да се задава попа и старейшината. Остави ги да се оправят с опечалената и се върна в кръчмата. Закуси и отиде да види дали циганчето се погрижило добре за коня му. Остана доволен и хвърли медна пара на момчето. После се запъти към гробищата. Видя събралите се хора – около двадесетина човека. Попът четеше от малка разпокъсана книга напевно. Момичето, което срещна по-рано бе там. Опряно на ръката на старейшината гледаше към черната зейнала яма. Фанърд постоя, докато видя как присъстващите един по един взимат шепа пръст и хвърлят в дупката върху ковчега. Хората се отдалечиха, когато той се наведе и хвърли буца пръст. Каквато е да беше старица, каквато и да беше религията, никой не заслужаваше да бъде изяден след смъртта си. Тръгна да се разхожда из полето на мъртвите. Чуваха се успокояващи песни на пойни птици, жужене на насекоми, далечни удари на брадва. Ловецът седна под едно дърво и отпи от меха с вода, който бе взел от кръчмата. Допадна му спокойствието около него. Един скакалец скочи на коляното му. После избяга. Фанърд каза:
- Защо ме следиш?
Иззад близкото дърво се показа момичето, което оплакваше баба си.
- Не те следя. Наблюдавам те. Нали ти трябва да се справиш с домовика-трупояд!
- Ще се справя.
- Снощи не можа.
- Но тази вечер ще го убия.
Момичето седна до него. Беше облечена с дълга, широка рокля от черен плат, с висока яка и ръкави до средата на ръката. Фанърд я погледна. Слънцето подпалваше ситните лунички по лицето ѝ, а очите ѝ тъжно-синьо сияеха в мъката си. Момичето неуверено запя. В началото тихо, но постепенно изви глас, който се разнесе в околността. Фанърд слушаше като омагьосан. Толкова тъжна песен, а сякаш дава живец и упование, а извивките на гласа – наслада за сетивата.
Когато след няколко минути последните думи излетяха към планините, Фанърд попита:
- Какво беше това?
- Песен. За баба ми. Тя ме научи!
- Не съм чувал такава песен до сега...
- От далеч е. От юг. Там, където е родена баба ми, където хората са имали всичко в далечни времена – свобода, животни, плодородна земя, където равнината е срещала планината, където реките са извирали от скалите, където щастието и любовта са царували. – момичето замълча за миг – Поне, докато не дошли черните, брадати главорези, които поробили земята и семейството на баба не избягало.
Мълчаха всеки с мислите си.
- На колко си? – попита я Фанърд.
- Има ли значение. Светът умира и за млади, и за стари.
- Но ти си жива.
- Толкова мъртви хора се разхождат като живи, че ми се иска да видя как е от другата страна.
Ловецът замълча. Момичето се обърна към него:
- Искаш ли да ти помогна за домовика?
- Ти? На мен да помогнеш? – не можа да скрие почудата си Фанърд.
- Да! По нашите земи са познати тези духове. А и аз от баба знам как може да го прилъжем.
- Хм. – Фанърд не бе сигурен, че трябва да включва крехкото девойче в лова си. Не, че имаше план. Смяташе пак да се скрие в църквата и да чака в засада да се появи съществото.
- Какво знаеш за тях?
- Домовикът е домашен дух. Обикновено е покровител на семейството, на дома, на бащиното огнище. Хората, в чиято къща е, му оставят храна всяка вечер, за да е сит и да не пакости.
Фанърд се усмихна.
- Искаш да кажеш, че този е гладен?
- О, да, много е гладен! Затова е станал и трупояд.
- Ще го примамя тогава с храна и ще го убия!
- Не – тръсна глава момичето - ще го примамим двамата. Не смяташ ли, че искам и аз да отмъстя за това, което стори на баба ми.
Ловецът се замисли и кимна.
- Добре. Ще участваш, но ще стоиш зад мен през цялото време. Не искам да те нарани!
- Все едно ти пука ти за мен... – тя избяга между дървета. Отдалеч се чу как вика: - Казвам се Айли. Така и не ме попита.
Фанърд остана сам в жаркия следобед.

Слънцето докосна хоризонта с крайчето си, когато ловецът вече крачеше към църквата. В раницата си носеше голямо парче печено телешко, което смяташе да ползва за примамка. Бе заменил малкия пистолетен арбалет с голям арбалет, който имаше мощност да убие бивол от 100 метра. Влезе в църквата, посла одеялото си до врата, после закрепи една греда, върза я с въже, така че като го дръпне, тя да падне и да залости вратата. Планираше един да излезе жив от църквата. После остави месото на масата, приготви арбалета и седна. Рано беше, но искаше да е готов. Слънцето залезе и гъст мрак плъзна из ъглите на помещението. Фанърд се отпусна. Усещаше миризмата на печеното месо. Нямаше начин домовика да не дойде. Тогава чу шум. Клекна готов да скочи, държейки въжето в ръка. Вратата изскърца и се отвори. Слаба фигура се вмъкна:
- Аз съм – чу се женски глас. Фанърд изруга на ум.
- Какво правиш тук?
- Нали се разбрахме заедно да убием трупояда! – макар думите да бяха изречени шепнешком, ловеца чу яда в нотките им.
Момичето мина покрай него и остави на масата голяма паница.
- Месо! Домовиците повече обичат мляко – прясно издоено!
- Не знаех – каза Фанърд
- Как ще знаеш като не искаше и да ме попиташ – заяде се Айли.
После се обърна и седна в постелята му. Фанърд се настани до нея. Раменете им се докосваха. Звуците на нощта се настаниха в тишината, настанала между тях. Чакаха. Времето бе на тяхна страна. Два самотни силуета в скелета на символа на старата вяра. Айли се напрегна. В следващия миг и Фанърд чу шум като от влачене. Малката изкривена фигурка влезе предпазливо. Огледа се и подуши въздуха. Храната на масата привлече вниманието ѝ. Домовикът се хвърли към млякото и лакомо започна да лочи. Фанърд дръпна въжето – вратата се затвори и гредата падна, залоствайки вратата. Съществото нададе вой и се хвърли към мъжа. Беше адски бързо, а острите нокти разрязаха ръката на ловеца, който едва успяваше да отразява ударите. Айли вдигна тежкия арбалет, изчака подходящия момент и дръпна спусъка. Чу се звън на тетива, вой и трясък. Две тела паднаха.
- Мамка му! Защо стреляш по мен?
Айли се приближи и видя Фанърд и падналия под него домовик. Стрелата стърчеше от дланта на ловеца, пронизала през гърдите и злобното същество.
- С една стрела два заека! – усмихна се момичето – Отивам за помощ!
Излезе да доведе знахаря и старейшините. Радваше се. Фанърд нямаше да ѝ се сърди дълго, а можеше и да се съгласи да я вземе със себе си. Айли искаше да стане ловец. Вече нямаше какво да я задържа в забутаното село, а странникът беше най-добрия билет да промени живота си. На излизане Айли пееше за далечната прародина на свободните хора.

АВТОР: ВАЛЕНТИН ПОПОВ


неделя, 2 април 2017 г.

АПРИЛСКА ПРОМОЦИЯ



Промоция в рамките на този месец :) Ако имате интерес и искате да поръчате 2 от 5-те книги на снимката, или пък всичките, пишете ми във фейсбук, или на имейл scarecrow@abv.bg. Над 100 разказа, разположени на близо 1300 стр, събрали в себе си едни от най-добрите образци на съвременната българска жанрова проза. Ако обичате да четете ужаси, фентъзи, фантастика - тези книги са само за вас.

П.С. За провинцията - пращам по Еконт с наложен платеж, за София - може да се видим и да ви ги връча лично.