вторник, 4 юли 2017 г.

КАТАСТРОФА НА ПРЕЛЕЗА



Ани и Виктор седяха на една пейка в чакалнята на гарата и отпуснали гърбове на извитата облегалка, отегчено се занимаваха с телефоните си. Те безцелно сърфираха из интернет без да запомнят и дума от това, което четяха. Работният им ден беше свършил преди около час и по мускулите си вече усещаха умората от тежката работа в склада. Слънчевите лъчи безжалостно жилеха вратовете им през прозореца, а августовската жега пъплеше през отворената врата и всяко движение на въздуха бе като дихание от Ада. Помещението беше задушно и по челата им се стичаха ситни капчици пот.
По едно време Виктор вдигна поглед и се загледа в опашката за билети пред касата. Съмнителни субекти от ромски произход, намирисващи на пот и чесън, се редяха редом с изнервени старци, карайки се помежду си или със служителката на касата. Глъчка и шум огласяха чакалнята. Младежът отново сведе очи и продължи да се взира в телефона си.
- Колко закъснение ти казаха, че ще има влака? – в опит да надвика шумотевицата, повиши глас Ани.
- Ако не се забави още някъде, до пет минути трябва да е пристигнал. Искаш ли да излезем на перона и да го чакаме там? Омръзна ми да стоя тук – главата ме заболя от тези викове.
Ани мълчаливо кимна с глава. Те станаха от пейката, нарамиха раниците, Виктор взе в едната си ръка чантата с лаптопа и бързо се насочиха към вратата.
В този момент, по високоговорителя съобщиха, че влакът пристига на трети коловоз.
- А, я виж ти! Та той само нас чакал! – злъчно отбеляза Виктор, докато крачеха към другия край на перона. – Нали си чувала приказката: БДЖ – бързай бавно, стигни още по-бавно.
Приятелката му усети сарказма в гласа му, но нищо не каза. Не искаше да се напряга излишно в края на и без това тежката седмица.
Влачейки четирите вагона след себе си, с тежко пъшкане червеният локомотив спря пред гарата. Двамата младежи се качиха в предпоследния вагон и след кратко лутане по коридора намериха места в едно купе по средата. В него нямаше никой. Седнаха до прозореца, като Ани се настани удобно на седалката с книга в ръка, а Виктор включи лаптопа и го положи върху бедрата си.
На следващата гара при тях влезе жена на средна възраст, която остави куфарчето си на мястото за багаж, кротко седна до вратата и започна да си записва нещо на хубав, подвързан с дебела подвързия бележник. Качилите се пътници се настаниха по местата, а слезлите вече се отдалечаваха от гарата. Перона опустя и наоколо слегна необичайна тишина. Изминаха се няколко минути.
- Кондукторите са излезли навън и пушат – каза след известно време Виктор, поглеждайки през прозореца. – Май ще имаме престой тук и ще правим среща с друг влак. А пък аз тъкмо си помислих, че машинистът ще успее да навакса закъснението. Да, ама не. Относно как се правят закъснения – питайте БДЖ.
- Много си нервен напоследък – Ани стрелна с изпитателен поглед приятеля си. – Има ли нещо, което те тормози, а не си ми споделил? Знаеш, че винаги съм била до теб и можеш да разчиташ на мен.
Виктор помълча малко, погледна през прозореца, сви устни, а сетне наведе глава и каза:
- Нали знаеш, че със Станислав работим по един видео проект в интернет. Имаме договор със сайта, който е на принципа колкото повече посещения и харесвания, толкова повече пари. От известно време насам обаче няма никакви гледания. Правим нови клипове с висока резолюция и хубаво качество, но без никакъв интерес. Хората искат сензация, клип с шокиращо заглавие, кадри, които да са без аналог. Разбираш ли?
- Щом хората искат сензация – дайте им я! Необикновени неща се случват всеки ден! – неочакваната реплика на възрастната жена стъписа Виктор и го накара да се завърти на седалката.
- Какво искате да кажете с това, че необикновени неща се случват всеки ден? Ежедневно по телевизията дават само простотии.
- Е, вие няма да търсите шокиращата новина само по телевизията. Имате необятния ресурс на интернет, множество нови програми в снимането на видеоклипове, фотошоп и т.н. Използвайте фантазията си. Между другото, приятно ми е да се запознаем. Казвам се Анелия Донева и съм писателка.
Видимо доволни, тримата спътници приятелски стиснаха ръцете си.
- А какво пишете? Какъв жанр предпочитате? – оживи се Ани.
- Пиша фентъзи и научна фантастика и вече имам издадени няколко книги. А относно клиповете, мисълта ми беше, че всичко е в главата ви. Просто трябва да се успокоите, да напрегнете мозъка си и да дадете свобода на фантазията си. После всичко ще си дойде на мястото. Сензации се случват всеки ден! Просто трябва да си на точното място и в точния момент.
- Благодаря ви за съвета, госпожо Донева! Радвам се, че се запознахме.
- Аз също, млади господине! Пожелавам ви успех! – писателката сложи очилата си и се зае с писането на записки в бележника си, а Виктор продължи с работата си на компютъра.

В същото това време, по шосето водещо към гарата бясно препускаше черно БМВ, последен модел. Шофираше го тридесет и осем годишният преуспяващ адвокат Людмил Антов. Мъжът беше ядосан – очите му бяха зачервени, а по страните му щедро се лееше пот. С едната ръка бе стиснал волана, а с другата бе допрял мобилния телефон до ухото си и буквално викаше на него:
- Направо не мога да повярвам какъв номер ми погоди старата вещица, Мони! Още не е приключило делото, а тя взела кредитните ми карти и изтеглила всичките пари от сметките. Но нали е хитра, не се е качила на джипа и да офейка с него, а мои хора са я видели да отива към гарата, за да хване следобедния влак за Варна. Явно си е мислела, че така по–трудно ще я хвана. За късмет разбрах, че влака се движи със закъснение и имам не повече от пет минути да я настигна. Преди малко мина влакът за София, а аз наближавам прелеза. Ще се чуем по–късно.
Людмил хвърли телефона на седалката, стисна по–здраво волана и настъпи газта. Двигателят зарева, а гърнето започна мощно да ръмжи. Бариерите отдавна бяха паднали, но адвокатът беше твърдо решен да премине през прелеза, дори оставяйки тасовете си на траверсите. Разстоянието бързо се скъсяваше. Малко преди първата бариера, той рязко зави наляво в опит да я заобиколи. Първо чу пронизителната влакова свирка, а обръщайки се, буквално на метри от колата си видя насочените като копия буфери на червен локомотив. Сетне настъпи мрак и тишина.

- Боже Господи! Какво стана? – изпищя Ани, като се хвърли в обятията на Виктор. След внезапните спирачки вагонът силно се разтресе, а стените му така зловещо заскърцаха, като че ли всеки момент щяха да се разцепят.
- Мисля, че дерайлирахме! – с несигурен глас отвърна Виктор и любопитно вторачи поглед към вратата на купето.
Отвсякъде се носеха гласове и подвиквания, чуваше се тропот от бягащи хора.
- Ще ида да проверя какво е станало. Вие стойте тук!
- Пази се Вики! – умоляващо изстена Ани и плахо докосна ръката му.
По коридора разни хора сновяха насам – натам, а някои от тях се бяха струпали по прозорците и гледаха напред към локомотива. Виктор отвори вратата на вагона и се провеси навън. До машината се бяха събрали неколцина човека – машинистите, служители на Транспортна полиция и тримата кондуктори, които с пожарогасители и подръчни средства се опитваха да загасят пламналия пожар. Локомотивът беше обвит в гъст, задушлив дим.
- Какво се е случило? Дерайлирахме ли? – попита Виктор един полицай, който се придвижваше покрай влака.
- Не, катастрофа е – отговори униформеният. - Влакът е блъснал и смачкал кола на прелеза. Шофьорът е на парчета, а от хубавото БМВ са останали само обгорели ламарини. Прибирайте се в купето, младежо и запазете спокойствие! Ще чакаме линейки и съдебна медицина!
Полицаят отмина нататък, а Виктор стоеше онемял на вратата. “Сензации се случват всеки ден” – бе му казала преди малко писателката. “Трябва само да си на точното място и в точния момент.”
Той лукаво се усмихна, скочи върху камънаците от другата страна на композицията и изваждайки телефона от джоба на панталоните си, крадешком се приплъзна към мястото на събитието.
Когато стигна локомотива, пожарът вече бе изгасен. Влакът беше влачил возилото на около триста метра след прелеза и пред локомотива се виждаха само купчина отломки. Полицаите и влаковия персонал продължаваха вяло да разговарят встрани и тревожно да дърпат цигари.
Виктор се наведе и прикривайки се зад високия железопътен насип, бързо притича напред. Почти веднага забеляза остатъците от това, което до преди малко е било нов баварец. Навсякъде се търкаляха части от колата и от тялото на шофьора, а на двайсетина метра от тлеещите ламарини съзря безформена маса от вътрешности, кожа и дрехи.
“Това трябва да е трупът”, помисли си той и като се огледа още веднъж, за да се увери, че никой не го е забелязал, нагласи камерата на телефона и започна да снима:
- Здравейте, фенове на видеоканала “ Ексклузивните”! – тихо заговори на микрофона младият репортер. – Знаете, че винаги първи научавате горещите новини и днешния ден няма да бъде изключение. Този следобед, около 17:45 минути, бързият влак от София за Варна премаза кола на прелеза на град Ивайлово. Включваме се на живо с ексклузивни кадри, много преди всички електронни и телевизионни медии. Това, което виждате е трупът на…
Той моментално замлъкна. Гледката, която се разрази пред очите му накара косъмчетата по врата му да настръхнат, а по гърба му да полазят ледени тръпки. Трупът пошавна, надигна отцепената си горна половина и с невиждащи очи се загледа в него. Там, където трябваше да има лице имаше грозна кървава маска, лявата му ръка липсваше, а десницата му едва се държеше, увиснала на парче кожа. Главата му бе деформирана, а гъстата му, къдрава коса бе сплъстена от съсирена кръв.
Мъртвецът проговори с ясен и спокоен глас:
- Знаех, че ще дойдеш, Викторе! Имам послание от “Небесният ангел” за теб. В твоето купе пътува жена на име Анелия. Тя е виновна за тази катастрофа, защото ми открадна всичките пари и тръгна да бяга с влака, а аз се опитах да я спра. Искам да се върнеш и да я убиеш! Ти си призван за това, иначе приятелката и близките ти ще умрат!
Без да каже и дума, Виктор хукна назад, качи се в предпоследния вагон и за секунди се озова пред тяхното купе. Ани и писателката ахнаха от изненада, все едно виждат друг човек – очите му бяха помътнели, устните сбърчени, а ръцете му - свити в големи юмруци. Анелия изпищя – вместо Виктор, тя ясно различаваше разцепената горна половина на трупа на мъжа си, надянал кървавата си маска и вторачил невиждащите си очи в нея.
- Време е! – с твърд глас каза Виктор.
Той свали раницата си, извади дълъг ловджийски нож от нея и пристъпи към писателката. От шока Ани припадна, свличайки се на седалката, а Анелия се вцепени. Виктор улови жената за косата, изви главата й назад и с ювелирна точност я намушка в гърлото, като не спираше да реже докато от гръкляна до шията й, от край до край, не се получи непрекъснат хирургически разрез.
След няколко минути цялото купе бе оплискано с кръв, а главата на възрастната жена се търкаляше по пода. Демонът се огледа наоколо, излезе от купето и скочи от влака, като фигурата му бързо се изгуби в близките храсти. Зловещият му смях на няколко пъти долетя до ушите на втрещените пътници, които не смееха да погледнат в ужасното купе.
Пристигналата след два часа съдебна медицина трябваше да описва два смъртни случая, криминолозите разпитваха пътниците за мистериозния убиец, а линейка откара Ани в най – близката болница.

АВТОР: ПЪРВАН КИРОВ